Красивата водеща на студиата на "Survivor" даде ексклузивно интервю за trud.bg. Вижте част от него:

Всички, които са фенове на „Survivor”, биха задали хиляди въпроси, на които уви сега едва ли ще намерим отговор. Първият винаги е „Кажи кой е победителят”, а вторият - „Тези там наистина ли гладуват”.

„О, да! Особено мъжете и особено най-силните. Участниците са готови да се нахвърлят и на акула, стига да има какво да сложат в устата.” А практиката показва, че сървайвърите са посягали наистина на немислими неща - гущери, гъсеници, бубулечки и какво ли още не. Понякога дори отровните твари заобикалят участниците, защото ги е страх от изяжадане. Затова, когато има игра за награда, сървайвърите са готови да се потрошат, но да победят.

„Игрите са гръбнакът на формата, но преди да стигнем до конкретика, трябва да е ясна цялостната концепция. Ако кастингът на сезона е с по-силови играчи - съответно и игрите са такива. Ако играят мъже срещу жени, както беше в Панама, тогава трябва да се подберат игри, които освен силовата част да включват и елементи на баланс, например за да се даде шанс на всеки един от участниците.”

Работата по „Survivor” на терен продължава повече от 3 месеца. Екипът заминава много преди да започнат снимките. Това е уникален шанс да се запознаеш с местните хора по начин, различен от туристическите турове.

„Навсякъде, където сме били, има едно нещо, което прави силно впечатление - хората са бедни, но усмихнати. Лицата им греят. Така беше в Доминикана, така беше в Панама, особено във Филипините и сега в Камбоджа. За това обичам тази работа - много рядко по звената ще срещнеш човек, който да се намръщи и да ти каже ”няма да стане”. Например в Доминикана и Панама за някакъв проблем най-често ти казват, че ще се реши ”маняна” (утре). Тяхното ”маняна” варира между три е шест дни, но винаги е казано толкова категорично и с такава широка усмивка, че никога не можеш да им се разсърдиш. В това отношение филипинците са с желязна дисциплина. Там всичко се върши още преди да си приключил с изречението. Те са се превърнали в марка. Камбоджанците ми се струват най-близки да нас, българите. Имам някаква своя логика. Виждам как ужасът от режима на Пол Пот все още витае. Говорих с много хора, всеки от тях имаше в рода си жертва. И не говоря за роднина някъде назад в поколенията. Говоря за преки родственици - леля, брат, родители... Освен това и демокрацията им е като нашата. Само дето нямат „мутри” и „борци”, а „руснаци”.

Цялото интервю с Христина Апостолова може да видите ТУК>>>